Stories :: Обещанието

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.07.2012 17:33 - Обещанието

Прочетен: 255 Коментари: 0 Гласове:

„Ще се върна.” – ехтяха още тези негови думи в съзнанието й. Тя отвори очи. Бе застанала до прозореца и гледаше как снегът продължаваше да се трупа. Загледа се в снежинките – толкова бели и чисти. Още една сълза се стече по бузата й и тя побърза да я изтрие. Тя обходи с поглед цялата стая. За пореден път доизглади бялата покривка на леглото. Застана пред огледалото и приглади дългата си черна рокля по тялото си. Искаше всичко да изглежда перфектно. Доближи се до огледалото, за да се увери, че няма и следа от грим по бялото й лице. Опита се да се усмихне, но нещо не й позволяваше да го стори. Отново огледа стаята – стори й се перфектна. Тя обу черните си обувки на висок ток и небрежно посегна към двете красиви червени рози на нощното шкафче. Взе ги в ръката си и ги стисна силно. Вече бе изпипала всеки детайл. Излезе от стаята, затваряйки вратата тихо. Тя слизаше бавно по стълбите, чувствайки се като в сън, или по-скоро – ужасен кошмар. На първия етаж се спря. Замисли се. „Ще се върна.” – отново чу в съзнанието си. Затвори очи за миг и пое дълбоко дъх. Когато отвори очите си продължи да върви все така бавно. На огледалото пред входната врата отново се огледа. Приглади косата си и отново направи жалък опит да се усмихне – неуспешен. Погледна към розите и ги стисна силно в ръка. Обърна се и излезе от къщата. Снегът бе вече около тридесет сантиметра, температурата – около десет градуса под нулата. С първата стъпка, краката й потънаха в смразяващата бяла покривка, а оголената кожа на ръцете й настръхна. Тя слезе по заснежените стълби, а спокойно падащият сняг побърза да обкичи косите й с бели блещукащи украски. Запъти се към входната порта с бавни, отмерени стъпки. Грациозният й черен силует се носеше по бялата покривка, а двете червени рози в ръката й бяха единствената цветна нотка в черно-бялата приказка. Тя мълчеше, а погледът й се премрежваше от падащия сняг. Пред портата тя отново се спря и чу в главата си „Ще се върна.” . Не пожела да обръща внимание на мислите си. Счете за добре да изключи съзнанието си за малко. Тя пое по познатата пътека. Краката й потъваха в снега, затова вървеше бавно, а ръцете й бяха започнали да посиняват. Това никак не й правеше впечатление. Вървеше бавно, уверено и грациозно през цялата тази белота. Вървеше вече от близо половин час, а на нея й се струваше, че е направила едва няколко крачки. Пред нея се изправи студена, бяла мраморна плоча, заобиколена от множество такива. Тя приклекна и прокара посинелите си пръсти по нея, махайки белите, чисти снежинки, които я бяха покрили. Изпод заснежената повърхност се подаде неговото име. Тя го загледа с празен поглед. Сълзите започнаха да се гонят по иначе излъчващото й спокойствие лице. Тя затвори за миг очи и в този момент видя лицето му. Той се усмихна и й намигна. Тя му подхвърли ключовете от колата и той ги улови. Прати й въздушна целувка и й каза „Ще се върна.” ... Тя отвори очи и положи кърваво-червените рози до бялата мраморна плоча. Само черният й силует се отличаваше на фона на белотата на гробищата. - Обеща че ще се върнеш. – простена тя тихо и заплака над гроба му.

Нагоре